Nowhere - виртуална библиотека
http://www.4bg.net/ - Безплатно публикуване!
Ивайло Станиславов - "Вселената е място за гамени" - Разказ

На Tpig, почна се...
1
- ... за ползата от осъществяването на разумен контакт с извънземни цивилизации, завърши Гигила и се огледа, тъкмо когато едно улично куче опръска левия крачол на панталона му докато препикаваше пейката на която той се бе покачил. Докато разпалено говореше около 30 минути за необикновената благодат на комуникацията с далечните извънземни цивилизации и ползата, която ще донесе на земната цивилизация, пред пейката на Гигила минаха последователно две влюбени двойки, които спряха само от романтично любопитство към думите на лудия, група японски туристи с цифрови камери и различни видове фотоапарати, дошли заради римските руини, на които екскурзоводката каза, че Гигила е забележителност на града, която не е за изпускане, две майки с бебешки колички, които бързо го отминаха, за да не смути съня на тъкмо заспалите им деца, две момичета на около 17 години, за които паркът беше убежище на тайната никотинова страст и един продавач на зеленчуци, който се прибираше у дома си с развалената от жегата стока. Понякога продавачът се скриваше зад ъгъла, изваждаше развалените домати, нареждаше ги в една кошница, която неизбежно мъкнеше напред-назад и в която сгъваше прилежно найлоновия плик с работните си дрехи и подсвирваше на децата, играещи в градинките на парка. Гигила не знаеше, че именно този продавач е причината за неговите приключения с развалени домати и винаги се чудеше откъде децата намираха зеленчуците, с които го замеряха, докато говори. Но никога не им се сърдеше, защото дълбоко в себе си беше убеден, че е важно всеки да изразява своето мнение по най-добрия начин, който намери.
Това, което отличаваше Гигила от останалите в града не беше начинът, по който той се опитваше да се изрази. Хората отдавна приеха  съществуването на всичко различно и безкрайните Гигилови рецитации само прибавяха допълнителен колорит към и без това шантавата шареност на града. Понякога Гигила си мислеше, че би имал повече успех в един по-малък град, на място където думите се казват,  не просто от любов към говоренето, където хората не само слушат, но и чуват. Веднага след това си припомняше за нещастните преживявания в своя роден град - значително по-малък от този, в който в момента се изявяваше и случките с развалените домати му се струваха като приятен гъдел по време на следобедна дрямка. Истината беше че Гигила не гледаше на себе си като на избран за просветител. Целият му живот беше свързан с идеята за осъществяване на контакт с извънземни. Той ги наричаше извънземниТЕ и тази определеност му вдъхваше стоманената твърдост да продължава напред.
Телосложението на Гигила не беше нищо особено. Висок около 180 см, Гигила беше слаб по онзи начин, който предизвикваше съчуствие у хората и смътно подозрение у готвачите за зле свършена работа. Лицето му издължено и скулесто беше винаги гладко избръснато, за най-голяма изненада на всички негови съграждани, с изключение на пространството между долната устна и брадичката, където се спускаше добре оформена ивица от косми. Онова което придаваше известна красота на лицето му бяха неговите скули, изпъкнали с твърдото намерение да не оставят и сянка на съмнение за решителността на своя притежател. Очите му бяха кафяви и в моментите на най-голяма възбуда граничеха с черното. Веждите му бяха гъсти и виждаха ясно перспективата да се обединят помежду си. Слепоочията и ушите му бяха закрити от катранено черната чуплива коса, спускаща се до кръста, която той си остави като малък и после забрави да отреже. Понякога имаше навика да я връзва с ластик на опашка, но по-често го виждаха да се разхожда с пусната коса, като не пропускаше ветровитото време, когато косите му се вееха свободно, уместно подсилващи думите му. Облеклото на Гигила не беше подбрано специално, но въпреки това утвърждаваше всеобщата представа, че той е останка от миналото. Дълги кожени панталони с черен цвят, които Гигила получи като допълнение към подаръка за 13 си рожден ден и от тогава не свали не само на официалния бал по случай завършването на гимназия, но и на други далеч по-важни събития. От време на време майка му прекрояваше панталоните, съобразно нарастващата му височина, но той никога не успя да ги изпълни и те продължиха да му бъдат широки, както в деня, в който ги обу за първи път. Основният подарък за 13 му рожден ден беше бас китара, на която той се научи да свири със стръвно желание и се превърна в единствения басист, заслужаващ възхищение в скромния град, в който се роди. Големият набор от горни дрехи беше заслуга на практичното желание да подменя изхабените вече дрехи на всеки шест месеца. Тъй като панталоните му никога не се изхабиха, той сменяше само ризите, но не го правеше с особена изобретателност. Винаги си купуваше един и същи модел риза, точно шест месеца след деня, в който беше купил предишната и по него продавачът отбелязваше с учудване колко бързо е минала половин година. Самата риза беше сиво-синя с бели копчета и се отличаваше с абсолютната си обикновеност, като съобразно сезона Гигила си купуваше или модел с къси ръкави или модел с дълги.
Голямата крачка, която Гигила направи, когато се премести да живее в по-големия град, беше предшествана от безумен опит да сложи в ред всичко онова което му се случваше и той не успяваше да обясни. Често го виждаха да се разхожда сам, без обичайната компания от млади момчета и момичета, които намираха за романтични неговите разкази за контакта с извънземни цивилизации като реална възможност и го следваха навсякъде по петите, като че ли беше месия. Обединяваше ги не само всепоглъщащото нетърпение на безкрайната незивестност, която Гигила им откриваше със щедра ръка, обединяваха ги и други далеч по обикновени неща като подобния външен вид, който като че ли се раждаше не само от сближаването на хората помежду им, но и от споделянето на такива неща като еднакъв музикален вкус, едни и същи книги, едни и същи филми. Без въобще да подозира Гигила беше създал едно общество от свои подобия, които го следваха с привързаността на дългогодишно обучавано куче. Тази задружна група от хора Гигила нарече Клубът за осъществяване на контакта с алтернативните форми на живот. Характерната помпозност, която по-късно щеше да се прояви в Гигиловите речи в големия град, тук се очерта като една определеност в заглавието на Клуба.  Гигила не признаваше самостоятелните усилия на други, в търсене на алтернативни форми на живот и затова концентрираше всичко около своето собствено виждане. Това именно притесняваше родителите на Гигиловите приятели. Двама по-инициативни бащи, които бяха превърнали заниманията си на шофьор на камион и охрана в нощен клуб в изкуство и затова действаха малко по-импулсивно от останалите, взеха нещата в свои ръце. Нищо неподозиращ, Гигила правеше една от обичайните си самостоятелни разходки, когато имаше време да помисли, на спокойствие от постоянните въпроси на своите по-млади приятели, двамата бащи изненадващо препречиха пътя му и надълго и с подходящи нагледни средства му обясниха какво мислят за Клуба му, за него и за идеята да отвлича млади създания за своите безполезни бълнувания, когато светът има нужда от още един шофьор и един нощен пазач. Гигила прекара два месеца в болница с тежки счупвания, които му отнеха още два месеца за рехабилитация, пет за пълно възстановяване и едното желание да търси извънземни цивилизации.

Следва продължение.

Nowhere