Nowhere - виртуална библиотека
http://www.4bg.net/ - Безплатно публикуване!
Светослав Кирилов - "Калиграми" - Поезия

* * *

Птиците си ти,
в моите мечти - мечта,
която тихо идва, ляга
тъй както става за да си върви.
На мечтата ми - мечти си,
също птиците които идват,
падат в зимата - умират,
но в снега оставят кървави следи.

14.07.1998 г.

Пророк

Цял един нещастен свят - и в миг,
като сълза отронен се родих
Отрок от майчините кърви цял умит
Пророк във бъдните си грехове повит
Под поглед майчин, влюбен, нежен, тих
И с дух от скърби, и с порив див
И с яростни надежди - прозорлив
Света нещастен с взор дарих.

6-7.05.2001 г.

Пясък

Дали си само блян жесток - не знам
Дали си порив или любовен свян
Заложен нам по божията воля,
че да си остана вечно сам?
Или си цялата природа!
Откъде ще знам !
Не мога!
О,не!
Не сега!
Нека да съм сам!
Такава да е моята порода,
че да си олтар на моя храм,
пред теб смирено да се моля,
монах с надежди светли цял залян
с приведена глава, примрял от срам.


Най-хубавата малка красота

                          е перлата
заключена в мъничката ти душа
Ето в океаните пазители на бели бисери
лудост и бурен гняв ще се отвори
чули твоят глас да ми говори
В ревност
        и в стихия
                 с жаждата да се руши
на дълбоко пъхат водорасли в старите уши
Плискат
        удрят мощната си гръд в скалите
рухват сякаш крепостни стени вълните…
а ти пред сблъсъка на вечност и вселени крепки
споходена от свян притваряш клепки

Най-хубавата малка красота
                          е роклята
която нежно те прегръща
        и онзи сладък миг в който
                 вятър сластен я обръща
Да, въздухът е по-щастлив от мен
от страст и похот
                 във вятър прероден
че най-хубавата малка красота
е невидимият златен мъх по твоите бедра
като прашец посят от тихи пеперуди,
                 търсели най-скрито цвете
Но за мен изчезваш мълком като бяла сянка
щом моята фантазия
                 глава о теб опре

Най-хубавата малка красота
                          смъртта е
на стръкчето трева
откъснато от слабичката ти ръка,
че мъничката му надежда бе
да се погали
                 и прекръсти
с тънките ти дълги пръсти
И то е по-щастливо
                 както въздухът
                          от мен
Ти въздухът все галиш…
Щом мръднеш пръст
                 щом мигнеш

Усетил ласките на дългите ти мигли
в радостта си той трепка и ухае
В отплата
        облича те в най-скъпия си аромат
Ти пак ще мигнеш
        и пак
                 и пак ще го погалиш…
И трепетно в щастие
в сетният си час нехае
                 нахлува в теб
изпълва младата ти гръд с живота свой
за миг припламва в сърцето ти сред блянове
безброй
и мъртъв е за миг
След миг от устните ти възроден
нашепва в твоят дъх превъплатен…
                          и в суетният ти глас…
Да можех често да го чувам,
                          о колко съм нещастен аз!


Бисер изтървах!…но не във прах попадна,

в плътен цвят,
между рубинените листи на майска роза,
а тя призна с поклон, разклатила корона –
обкичена с роса, и каза в тихата си проза:

- В моя свят изпадна твоята сълза,
                                       в моята утроба
и нежно натежа в сърцето ми
                                       приседнала на трона
пролетта не ще раздуха северният дъх предгробен.
И всеки ден омаен ще се запази дъхав
и рубинен в мисълта ти,
от лика ми толкова нетраен.
Моля те слепецо прозорлив,
подари ми своя дар красив!

- С три думи, с болка – в малък стих…
                                       с него розо те раних.
А сам оплетен в суета и сладкодумства
за думите ти аз останах глух,
от ревности и блянове, и хиляди безумства,
без перлата в сърцето си – опразнен, кух,
без нея розо съм като без дух.

Че всяка скръб и всеки
порив яростно красив –
                                       е остър и ранява
дори избликнал като дребен стих,
и прави всеки удар на сърцето – див!…и остър,
                                       …и яростно бодлив…
Със своята перла дребна, розо те раних!

…Че сърцето е прискърбна рана…
да вярно – с пулс от щастие и тежина,
но понякога и низки пориви дарява,
също мидичката – и предвкусена, и пожелана,
от сластовлюбен мъж на пламенна жена.
Че нали и нейното е скрита рана,
че нали и ти си с цвят на кръв проляна,
че нали и твоите бодли
са за онзи който с обич те дари.
Затуй
аз диря бисера си малък…
                                       с болно умиление!
Бисерът политнал в кратко дръзновение,
дали във теб потъна - мека красота?
Като от миг отрязък, с искрица мярна се,
ударил бляскавия безпорядък
на твоята обросена глава?
Да, защото в онзи миг
видях от твоя ален лик
да се отронват сред безброя
на хиляди животи нови роя.
Под теб покълват рози, бисери валят,
                                       раняват,
покълват в пурпури – и те цъфтят
така безкраен, мила розо е светът.

Nowhere