Аудио ревю

Megadeth - Endgame

Мегадейв е с нов състав и старата си музика. Не, не казвам, че ми е омръзнала, обаче малко ми писна да слушам невероятни инструменталисти да продължават да тъпчат и тъпчат на едно и също място с години (и с десетилетия!). Дейв Мъстейн е име, което всеки метъл фен знае. Дейв Мъстейн отдавна доказа, че знае как да прави траш и скоростен метъл. Доказа и че може да пее запомнящи се вокални партии докато свири невъзможни за съчетаване рифове. Доказателствата са последните му 4-5 албума. Говори се, че или ръцете, или устата на Дейв нямат връзка с главния мозък, защото той без затруднения свири разни гнусни китарни партии и пее сложни фигури, като двете обикновено нямат нищо общо помежду си ;) Обаче...
Очаквах нещо по-така... Както United Abominations беше различен, очаквах и Endgame да бъде уникален. За съжаление бях разочарован. Има няколко мелодични рифа, един-два много приятни припева и изключително динамично интро-инструментал. Това е. Всичко останало е добрия стар Дейв плюс новите лица в групата, които за съжаление не дават нищо ново в музикално отношение. Играем на сигурно без експерименти, без дълбоки води и избягвайки плаващите пясъци... А, момент. Щях да забравя The Hardest Part of Letting Go... Sealed With a Kiss. Песента е много интересна във всяко отношение и ако имаше още няколко такива, албумът щеше да е прекрасен. Парчето е емоционално, има хорови вокали, акустична китара, приятни сола и епична атмосфера. Обърнете внимание на струнната симфонична партия, когато от акустичната начална част песента преминава в по-тежката и динамична втора половина – нещо, което не си спомням в друго парче на Мегадет (ако има – просветлете ме). Промяната на атмосферата дава на The Hardest Part... уникално звучене. Жалко, че Дейв не експериментира повече.
Останалото е история. Албумът започва с динамичен и приятен инструментал Диалектически хаос (Dialectic Chaos). Ако го чуят, Сократ и Хегел вероятно биха се обърнали в гробовете си, но изкуството на спора явно занимава Дейв сериозно :) This Day we fight е като реплика към Леонидовото Tonight we dine in hell и явно въплъщава основната философия на последователите на Сократ и Хегел в спора: No turning the other cheek like a coward.
Baptized in a firefight hot blood running cold as ice, 44 minutes of target practice, all hell’s breaking loose! Приятно парче за разпространението на огнестрелни оръжия в САЩ. В Bite the hand Дейв твърди When it’s dog eat dog, you are what you eat и явно повлиян от световната финансова криза споделя The mob on Wallstreet took We The People (Народа според преамбюла към Конституцията на САЩ) for a ride :)
В текстовете Дейв се тормози от тайното одобрение на The Patriot Act от водача на Новия световен ред – президентът на САЩ, притеснява се, че има много оръжия в населението и всеки може да си организира частно парти с няколко броя пистолети и автоматично оръжие, страхува се от беззаконията в лагерите, където изпращат военнопленниците и предполагаемите терористи... Сериозни тревоги, Дейв, но в България си имаме други. Аз съм голям твой фен, но ме интересуват малко по-различни неща. Иначе продължавай да свириш, да пееш и най-важното да експериментираш. И помни: освен във фантазията на Албърт, Стивън и още двама-трима луди теоретични физици и астрономи, времето върви напред. Давай и ти натам!

Всички ревюта |  Вашето мнение

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!